top of page

Черни Връх: Лична Мисия

Внимание: Мога да говоря само малко български. Тази статия е част от моeto учебно пътуване. Съжалявам на българските ми приятели за писане като дете.


Това ще бъде много проста история. Вероятно всички, които живеят в София или наблизо, има история като тази. Въпреки това тази история е малко специална за мен. Вече мина повече от една година, откакто реших, че исках да живея в България. Получих картата ми за пребиваване това лято, която трябваше да символизира началото на моя нов живот, но все още се чувствах, че нещо беше липсва.


След като се преместих в България и докато спорех с имигратционатта служба за правата ми за няколко месеца, мечтаех да триумфално се изкача до върха на Витоша, Черни Връх, с моята нова карта, за да отпразнувам официално. Това не беше най-трудната мечта за постигане, не е Мусала и вече бях посетил през пролетта, но след лятото винаги бях толкова зает с работа и пътуване. Но миналата седмица, с много повече време и пауза в дъжда, най-накрая можех да завърших моята мини мисия.







За мен, началото на това пътуване подчертава уникалността на тази страна. Има нещо специално за плати само 1.60 лв да пътува от център на европейска столица до планина с височина над 2000 м. Само за 45 минути, автобус 66 може да ти транспортира от старбъкс в мол до хижа Алеко на 1800 м. Често се чудя защо България е толкова пренебрегвана, а едновременно се надяам, че ще остане така.




Черни връх обикновено не е видим от града



Походът от хижа Алеко до Черни Връх е относително лесен, и ако нямаше сняг, би бил много бърза разходка. Първата половина беше предимно плоска с няколко дървета и гледки към града и Стара Планина, планинската верига точно отсреща. Докато се изкачвахме, дърветата си тръгнаха бавно а силни студени ветрове пристигнаха.



Все още не е върха


Гледка към София и Борисова градина


Красивата стара планина



От тази точка пътеката стана трудно да вид, но когато можех, се опитах да направя снимки. Вятърът духаше снега и правеше дълги остри кристали.


Тук също срещнах някои хора, които пътуваха нагоре и надолу по планината. Мъж, който караше сноуборд, спря до мен, за да колигира дрехите си.










Скоро пристигнахме до върха и хижата на черни връх, където дървена мечка и къща с замръзнали прозорци ни посрещна. Вътре, лампите и топлата леща чорба ни помогнаха да се стоплим. Тук е, че отново ми се напомня за уникалността на България. В Нова Зеландия, където живях една година, планински хижи са абсолютно удивителни но също скъпи, заети, а най-важното, няма кухни. Също, никога не съм срещал кучета или котка там. В хижа Мальовица имаше резидентна дебела котка, а тук имаше две кучета (въпреки че дойдоха с друг посетител).








След изядох една чорба и пържени картофи, изпих един чай и една кола, и подпечатахме нашите книжки на '100 национални туристически обекта', беше време да тръгваме.


Навън зимна мъгла се беше преместила през долините, коята блокира цялата гледка. Поне имахме малко късмет, защото можехме да видим гледките по пътя нагоре. Докато бягахме надолу, толкова много хора бяха вървяха нагоре. Някои просто започнаха и се върнаха.









Слизане беше бързо и лесно, завършвайки моето второ изкачване на витоша и моята първа българска планинска мисия. Сега, мога официално да живея тук∎

Kommentare


bottom of page